A theme of the age, at least in the developed world, is that people crave silence and can find none. The roar of traffic, the ceaseless beep of phones, digital announcements in buses and trains, TV sets blaring even in empty offices, are an endless battery and distraction. The human race is exhausting itself with noise and longs for its opposite—whether in the wilds, on the wide ocean or in some retreat dedicated to stillness and concentration. Alain Corbin, a history professor, writes from his refuge in the Sorbonne, and Erling Kagge, a Norwegian explorer, from his memories of the wastes of Antarctica, where both have tried to escape.
And yet, as Mr Corbin points out in "A History of Silence", there is probably no more noise than there used to be. Before pneumatic tyres, city streets were full of the deafening clang of metal-rimmed wheels and horseshoes on stone. Before voluntary isolation on mobile phones, buses and trains rang with conversation. Newspaper-sellers did not leave their wares in a mute pile, but advertised them at top volume, as did vendors of cherries, violets and fresh mackerel. The theatre and the opera were a chaos of huzzahs and barracking. Even in the countryside, peasants sang as they drudged. They don’t sing now.
What has changed is not so much the level of noise, which previous centuries also complained about, but the level of distraction, which occupies the space that silence might invade. There looms another paradox, because when it does invade—in the depths of a pine forest, in the naked desert, in a suddenly vacated room—it often proves unnerving rather than welcome. Dread creeps in; the ear instinctively fastens on anything, whether fire-hiss or bird call or susurrus of leaves, that will save it from this unknown emptiness. People want silence, but not that much. | Сред най-наболелите теми днес, поне в развития свят, е жаждата на хората за тишина и невъзможността им да я открият. Ревът на трафика, непрестанното пиюкане на телефоните, електронното оповестяване в автобусите и влаковете, телевизорите, които гърмят дори в празните офиси – всички те непрекъснато ни разсейват с канонадата си. Човечеството се измъчва от шума и копнее за неговата противоположност, било то сред природата, на брега на океана или на уединено място, където да се отдаде на безмълвие и концентрация. Професорът по история Алън Корбин пише от убежището си в Сорбоната, а норвежкият изследовател Ерлинг Каге – от спомените си за снеговете на Антарктида - места, в които двамата се опитали да избягат. И въпреки всичко, изтъква г-н Корбин в „История на тишината“, шумът едва ли се е увеличил. Преди изобретяването на пневматичните гуми, по павираните градски улици се носело оглушителното дрънчене на метални колела и конски подкови. Преди доброволно да се изолират в мобилните си телефони, хората разговаряли в автобусите и влаковете. Продавачите на вестници не стояли мълчаливо да предлагат пресата, а я рекламирали на висок тон, също както продавачите на цветя и прясна риба. На театралните и оперните постановки се чували одобрителни възгласи и освирквания. Дори и по селата селяните си пеели, докато се трудели. Днес обаче вече не пеят. Това, което се е променило, не е толкова нивото на шума, от което се оплаквали хора и в предишните векове, а по-скоро увеличаващото се разсейване, заемащо мястото, което би трябвало да се запълни от тишината. Но се появява друг парадокс: когато тишината все пак запълни дадено място, било то в дълбините на боровата гора, насред голата пустиня или във внезапно опустяла стая, често се оказва, че тишината по-скоро ни лишава от спокойствие, отколкото да ни носи такова. Полазват ни тръпки; слухът инстинктивно долавя всичко – от съскането на пламъка и птичите трели до шумоленето на листата; това ни избавя от непознатата празнота. Хората имат нужда от тишина, но не чак толкова. |